Море като забулено преддверие...
И още по-навътре в тишината
се вливаш в любовта на немислимия

Любовта към литературата, безкрайното търсене на смисъла в думите и в разноликите мелодии на отношенията между хората го тласкаха към нещо далечно и обаятелно в неговото детство, към някакво вътрешно магическо обещание от стихиите, към л...

Като жито посято в дъжда
зрее пясък над мъртвите ниви,
кротко ляга и спира дъха

И с каменни тела на великани
в подводните течения от сънища
връхлитат най-зелените пожари

във схлупени, невзрачни светове...
едно небе, огънато в подкова...
най-бесните разпенени коне

И идват, и отиват си безпаметно
незабележимо хора и измислици,
тогава вдън земята се разплакват

Дъх на смърт
и мъгла като перлено слънце,

В безпощадния час на страха
парцаливият син на мъглата
ще се втурне със шепи трева

Като черно огромно дърво сред дъжда на полята безименни
се надига тъгата ми в глухата пустош и шепне в мъглата...
Трептят с въображаеми конници на дявола телата изпити

И може във самото съществуване
човекът да забрави да живее...