Блогът на dimardesy :: Из "Тъгуващият човек"

Любовта към литературата, безкрайното търсене на смисъла в думите и в разноликите мелодии на отношенията между хората го тласкаха към нещо далечно и обаятелно в неговото детство, към някакво вътрешно магическо обещание от стихиите, към любимия и болезнен спомен за едно прелестно море. Душата му се разтваряше в кристалите на солта и политаше като волнокрила птица навътре към далечния синьо-зелен, може би пълен с водорасли, хоризонт. Докато слизаха надолу по тясната разкаляна пътечка към брега и внимаваха да не се подхлъзнат като пазеха равновесие с багажа си, Иван си спомняше с неволна усмивка как всяка година неговото семейство почиваше в някоя от станциите по южното черноморие, а като споделяше това с приятеля си, очите му се наливаха със сълзи. Сърцето му оставаше в Каваците, виждаше в преливащите мъгливи спомени босите си крачета, които безгрижно тичаха по белите плочи на стълбите към веселата беседка пред бунгалата, взираше се в багажника на колата, препълнен с бири и лакомства, чуваше вечер, преди да легне в едно от големите легла, шумолящата песен на гората в Китен, усещаше сутрешния, пронизващ топлите тела, вятър и през определено време се обръщаше към Георги. Беше в края на септември и почиващите летовници вече липсваха от местата, определени от самите тях за къмпинг. Много рядко по това време на годината човек можеше да срещне по централните улици на Обзор български или руски семейства, които до края на август преобладават и създават едно празнично оживление на малкото курортно градче. Само застаряващи граждани от западноевропейските страни прибавят своя лек отенък към пастелените цветове на приближаващата есен и после изведнъж се разпиляват с първите пориви на вятъра. Двамата приятели бяха безкрайно щастливи и с нетърпение вече бързаха по пясъчната ивица. Предстоеше им един преход от около два километра до залива, от който щяха да влизат навътре по късия нос към местата, където се очакваше да минават туруците. Бяха облекли нови неопренови костюми с приятни шарки, които наподобяваха морското дъно, осеяно с овални речни камъчета. Често Иван беше виждал над такива морски коридори пасажи от едри кефали в самия бряг, както и преминаващи лефери в близост до скални масиви през късната пролет. С всяка следваща година срещата му с лавраци намаляваше и той направи равносметка, че това лято беше видял само един неголям морски вълк. Бяха се гледали очи в очи и сякаш любували един на друг. Гмуркачите носеха големи червени отличителни буйове и тесни плавници в едната ръка, а в другата дървени харпуни , които по-скоро приличаха на произведения на изкуството, отколкото на оръжия за ловуване. Колко дълго двамата приятели бяха разговаряли до отегчаване на останалата част от компанията за това, че те обичаха подводния риболов до лудост не толкова заради рибата, която носеха вкъщи, а по простата човешка причина, че само там, в майчинските прегръдки на морето те се чувстваха истински свободни и като част от природата? Какъв невероятен и опасен спорт! Какво коварно вълшебство и пленителна страст! С всяко следващо слизане надолу и надолу сърцето ти започва да бие все по-бавно и все по-спокойно, тялото ти се отпуска и ти започваш да усещаш приятното гальовно отношение на водата, хармонията те изпълва и пронизва до краен предел и имаш невероятното усещане за сливане с дълбините. Пред теб се разкриват изключителни и непознати от външния свят гледки и като герой от някаква забравена вълшебна приказка тук успяваш да оживееш с нова сила и с нови възможности, които до този момент си наблюдавал единствено в празната черна бездна на техниката и интернета, без които не можеш вече да се възприемеш, без които си никой. Отстрани на плажната ивица се разстилаха ниски скални образувания с причудливи орнаменти и форми в основите си. Иван си спомняше и разказваше на Георги как веднъж го настигна стихия от дъжд, придружен със силен североизточен вятър и именно в тези сякаш издълбани своеобразни плитки пещери беше намерил убежище. На това място лесно можеш да си представиш, че си на самотен остров, че си един изгубен Робинзон Крузо, който е намерил упование в религията на морето, и понеже е доста отдалечено от възможността да се спре близо кола, трябва да вървиш пеш, както правеха сега гмуркачите, вървящи към своя нос на надеждата. Иван разпалено разказваше как Едмон Дантес е трябвало първо да изтърпи наказание преди да е и звършил престъпление, как потъвайки във водата, погребан в чувала на мъртвия абат, е намерил сили да се спаси и да възкръсне, преобразен по-късно в Граф Монте Кристо и лицето му засияваше от направените открития, които скоро щеше да забрави. Свързваше текстовете в съзнанието си и пътят на логиката винаги го отвеждаше към древността. Подводните течения на мисълта го прехвърляха в далечното минало, в необяснимите религиозни вярвания и култове. И в крайна сметка се оказваше, че няма нищо ново под слънцето, че всеки сюжет вече е написан и пренаписан, че всичко е изсвирено и изпято, че всичко видимо е нарисувано, а на съвремието се даваше единствена възможност за интерпретация и преосмисляне на цялостното възприемане на света.
-Митът за Гилгамеш и Енкидду не спира да се повтаря и си мисля, че в това е смисълът на написаното слово. – сподели Георги – Винаги някой търси нещо или някого, винаги на всеки нещо му липсва и все го догонва. Ванка, нали знаеш, че по молба на боговете, Аруру създала дивака, подобен на човек Енкиду, който е трябвало да се противопостави на Гилгамеш и да го победи.
-Да, а Гилгамеш – допълни Иван – бил своенравен и буен владетел. Жителите на Урук въстанали срещу тотално божество за времето си, което им отнемало жените и в същото време семейното щастие. Оттам нататък всичко се разпада, ти знаеш... Стигнахме, Жорка. И слънцето се показва често през облаците, времето е с нас, дано да имаме късмет!
Иван седна на мястото, където пясък и вода се срещаха, сложи вода в ушите си и вдигна бонето на костюма, положи маската, шнорхела, закопча отпред жилетката с тежести, а отзад прикачи на марсилския колан карабинката на въжето с оловна халка за маркиране на място. Погледна, че и Георги е готов, сложи плавниците и ловко се завъртя в плитките води. Бяха се разбрали първоначално да погмуркат около камъните в прибоя и да направят преход, а по-късно да влизат в дълбокото. Иван усети приятния вакуум на маската и се плъзна безшумно в бистрата синева. Първоначално леко се придърпваше с една ръка по камъните, но на метри от брега морето вече го приемаше спокойно в обятията си. Ето го смисъла,мислеше си той, а Енкиду живеел в степта и не подозирал за своето предназначение, това е тъга и страхът на тъгуващия човек стъпва смирено тук и тогава в отчаянието се раждат спасенията. Гилгамеш получил видения, от които разбрал, че му е било съдено да има приятел. Георги плуваше на не повече от десет метра разстояние от него и Иван видя как той зареди двата бели ластика на харпуна си и се гмурна в посока към Емине. Постепенно вятърът беше утихнал и започваше да роси, изведнъж от далечината се появиха няколко стройни блестящи платерини, които се спускаха стремглаво на юг, минаха близо до тях, за миг се спираха, завъртаха се в елегантен танц, сякаш изчакваха тези, които се хранеха, и отминаха необезпокоявани от харпунистите.

Нагоре