Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.11.2016 11:57 - За романа "Отвъд хоризонта" на Георги Йочев
Автор: dimardesy Категория: Изкуство   
Прочетен: 199 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 11.12.2016 09:48


 

Романът „Отвъд хоризонта” на Георги Йочев

бягство от затвора и завръщане към човека

 

   Романът „Отвъд хоризонта” на Георги Йочев може да бъде определен като приключенски, който с отделни страници се приближава до епистоларния, ползвайки формата на писма или дневник за задвижване на сюжета. В основата си произведението е автобиографично – документира социални и психологически страни от живота в годините на комунизъм, страх и отчуждение.

   Книгата, безспорен принос към бургаската маринистика, излиза в издателство „Божич” с финансовата подкрепа на община Бургас и приятели. Йочев посвещава новата творба на дъщеря си Марина, което е знак за послание.

   Заглавието е болезнена метафора на безкрайния път към свободата, защото след хоризонта следват нови хоризонти, а „отвъд” постепенно се преселват всички, които мислят различно от системата.

   Художникът на корицата Даниела Власакиева е уловила разлюляната ветроходна яхта на границата между живота и смъртта. По тази линия се движат и голяма част от персонажите на романа. Както отбелязва в анотацията си Манол Манолов, „Георги Йочев е населил книгите си с възможно най-свободните хора...”

   Авторът е решил да раздели композиционно „Отвъд хоризонта” на две части, като в първата въвежда героите и разкрива техните характери, за да нарисува обща картина на реалността-затвор. В бягството към свободата, реализирано във втората част, вниманието е съсредоточено върху главния герой и неговата любима Ели, подложени на изпитания. Във философския предговор Йочев напътства читателя да остане наблюдател, а не съдник на „осъдените”, да се вгледа в себе си през тях, защото „техният съзнателен бунт срещу надхвърлящата ги действителност е облог в една битка, предварително изгубена...”

   Ще си позволя едно отклонение... Двете ми гостувания през лятото в дома на приятеля Георги Йочев, на брега, в рибарското селище, оставиха в мен незабравими спомени. Близката връзка с морето... морето можеше свободно да влиза и излиза от стаята на писателя, гларусите се разхождаха важни по късата пясъчна ивица. Когато ме посрещна за първи път, валеше дъжд. Лодката лежеше кротко в краката ни , а ние можехме само да я бутнем и да навлезем в залива... Какво ли имаше отвъд хоризонта? Обзе ме  чувството, че се намирахме в яхтата „Еолида”, където всеки миг щеше да се появи отнякъде малката и да пита „Колко ще издържим, капитане?”

   В началото авторът ни запознава с мъжете в рода на героя. Дядото на Киро Балъков- малкото Барбунче е всеизвестният лодкостроител и баш рибар по цялото черноморско крайбрежие от Синеморец до Балчик. За него е морски празник, когато задуха североизточният „Маестро Драмудан”: „Седи си в рибарската колиба, пуши си тютюна, пийва си ракийката и слуша рева на бурното море...” Неговият син Атанас Балъков „дава мило и драго да види един ден наследника си инженер или доктор.” Малкият Барбун учи и се дипломира в института. Баща му, орденоносецът, го урежда на работа в завода, където в кафенето Балъков завързва приятелство с клошаря Диоген, който по-късно ни е представен с други две имена – Тошко Алармата и Тошко Вятъра.

   От този момент героите ще бъдат въвеждани с няколко разказа в основния разказ...

   Романът зазвучава полифонично и отключва няколко основни пласта в повествованието: конкретна действителност, християнска символика, философия за свободата и робството, вътрешни дилеми и противоречия...

   Осветените от морето образи, преливат един в друг и се допълват. Можем да възприемем някои от тях като андрогини, оформени в цялост или като различни измерения на една личност-идея. От представата за Тошко разбираме, че главният герой Кирчо е на двадесет и шест години, а запознанството между двамата е оставено след началните разговори, когато се разкриват подробности от живота на клошаря, като например това, че десет години е работил в морга.  С работата си като погребален, Диоген погребва и приятелите си. Тогава е на тридесет и три години, възраст, която насочва към библейската символика. Преди това, заедно с бъдещата си жена Теодора, поемат рубриката „Бургас, морето и неговите трудови хора” във в. „Черноморски фронт”. Ражда им се дъщеря Елеонора, която е привързана изцяло към баща си...

   Йочев използва като похвати ретардацията и ретроспекцията, като  нарушава естествения хронологичен ход на събитията, забавя действието, за да представи минали случки или да добави изненадваща характеристика на някой от героите.

   Изхвърлянето на часовника е първата крачка към свободата. Героите остават извън времето на утопията – алегоричното авторово решение не ги кара да се чувстват самотни, макар и да са сами: „Истински самотен се чувствах, когато бях заобиколен от хора, които не ме разбираха...”

      Животът на Ачо Йогата, извънземния или Таласъма е разказан от Диоген и представен на Кирчо със смесените отношения на външния свят – любопитни съседи, мързеливи и крадливи сестри, със заниманията с йога, с престореното умиране и погребение. Тази повествователна част на суматохата и престорената жалост наподобава със своята експресивна лексика сцени от романа „Хоро” на Антон Страшимиров. Йогата е олицетворение на свободата и носител на истината. „Слаб, жилест, усукан като конопено въже”, някога е заявил смело, „ че попътният вятър на живота не е този, дето клати гората и червените знамена, а тоя, дето е в главите ни.” Не се страхува от смъртта, а от това, което умира в човека, докто се страхува за живота си: „Колко много трупове... носят умрелите си души...”

   Митко Призрака, петдесет и пет годишен мъж, работи на същото място – „грозен, намръщен, че и недружелюбен старец...” . „Живеещият в моргата” дава името на Тошко – Вятъра след споделената мечта за построяването на яхта и околосветско пътешествие: „... един ден да си построя голяма, бърза яхта, да ме брулят ветровете на всички морета и океани... да не чувствам граници”.Това е първото загатване за бягството към свободата. Разкрива се като поет, човек с романтична нагласа и с ранима душевност, но се разграничава от „априлското поколение поети”.

   Старият д-р Стаматов е маргинален образ. Със шише уиски идва всеки петък и влиза в стаята на Митко, за да водят дълги разговори.

   Често изпадащ в тъга и отчаяние, „Боли ме душата...” и „ние имахме мечти и планове...” са думи на Призрака – неговата драма е смъртта на жена му: „Нелепа смърт... за да не сгази... зайче... аз оцелях без драскотина... беше бременна... щях да имам син... ”

   След разговора Митко дава загадъчна торба на Диоген. Изхвърлянето й в контейнера, връщането от шума на боклукчийската кола и вземането на торбата, оказала се пълна не с книги, а с банкноти, хвърля мечтателя Тошко в размисли за парите и техния произход.

   На следващата сутрин Митко е умрял. Патоанатомът посреща Диоген и му съобщава за смъртта. Дали Митко е бил задушен с формалин?

   Диалогът с другия в себе си е колебанието дали да се довери на властите и да съобщи  за съмненията си в МВР. Оказва се, че Призрака е Митко Станкин, който преди тридесет години поискал тази работа, за да се издържа като студент. Д-р Стаматов го назначава за асистент на патоанатома . В оставеното писмо Станкин се изповядва пред Диоген: „Не съм ограбил банка! Това са моите пари... Тази нощ тръгвам на дълъг път... Вземи парите и не се кани да живееш, това не се учи и не се отлага, превърни ги в живот.”

   Съмнението, за разлика от бляновете за свобода, разделя хората в романа и ги прави подозрителни един към друг – Гочо, съседът на Йогата, се съмнява, че Тошко е кука.

   След дълги перипетии по изграждането на яхтата „Еолида” или „Пепеляшка”, поради избухването на внезапен пожар и изгарянето на палубата, се появява приятел на Ачо от Европа с тринадесетметрова оборудвана мачта.

   Внезапно Йогата се обесва на синджира на кучето – можем да разчетем този акт като освобождаване на кучето – и да припознаем човека на природните закони, мъдрецът, който се връща към корените.

   След смъртта на Йогата, Кирчо, Тошко и дъщеря му Елеонора се приближават към момента на бягството.

   В едно интервю на Красимир Кръстьовски от 2012г. Георги Йочев  споделя за своята яхта, че „Еол е древногръцкият бог на вятъра, а Еолида е дъщеря му... Правих я за околосветско цели 15 години. Завърших я през 1988-а, но се запали и я оправих, пуснах я на вода след още 3 години... сам проектираш, чертаеш, монтираш... един англичанин ми каза, че това е най-хубавото име за яхта... Два пъти излизах на дълги пътешествия с приятели на борда. Ходил съм до Малта, Мраморно море, Принцовите острови...”

   На 31.12 през 80-те години героите прескачат „желязната преграда на времето” и отплават от кея в Мичурин.

   Морето постепенно се разбунтува... Попаднала между две вълни, яхтата изгубва посока, блокчето на гика се откъртва, Кирчо чува тъп удар и разбира, че е станало непоправимото – гикът е разбил черепа на Тошко.

   Привличането между двамата оцелели герои постепенно нараства в пламенна романтична любов. Авторът рисува натуралистични картини в еротичните епизоди, но и прибягва до поетични отклонения в описанията на екзотични пристанища – смесват се две големи метафори: на морската красота и на първичната жадувана любов. Морето се вълнува като човек и хората се изразяват чрез поривите на морето.

   Кирчо помага на французина Бернар и заседналата му яхта, въпреки че в трудност е бил подминат от тях. В последствие Бернар и неговата метреса Никол осиновяват Ели, за да й осигурят бъдеще във Франция. Край бреговете на Родос двете яхти се разделят, за да се открие пътя на „Еолида” до истинския земен рай – остров Таити. Години след падането на Берлинската стена, през 2005г. яхтата е закотвена в атола Рингироа, а Кирчо живее при китайския търговец на риба, миди и марихуана, Ли Чан. Въпреки прегради и трудности, в края на историята Ели успява да открие своя възлюбен. С нея е и техният син Кирчо-младши, вече възмъжал.

   Романът затваря страниците си с думи от дневника на завърналия се в Бургаския залив, Кирчо, който трябва да вади мрежите от морето, за да посрещне скъпи гости...

   Свободата е премахнала границите за завръщане към човека...

   Оставаме с усещането, че книгата е огледало на цикличността, на водовъртежа на живота, в който приключението и поривът към свобода са безбрежни...

    В заключение бих искал да пожелая на автора крепко здраве и творческо вдъхновение, а на неговия нов роман много читатели, които да разпознаят очовеченото море на свободата в дълбоките души на морските хора...




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dimardesy
Категория: Поезия
Прочетен: 93799
Постинги: 65535
Коментари: 174
Гласове: 2109
Архив
Календар
«  Август, 2017  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031
Блогрол